Северозападният човек и другите II

Жив да не бех, част пет (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)

Спомням си само откъслечни епизоди от придвижването ни до квартирата на моя нов приятел Гошо. Никога не съм бил особен почитател на алкохола, нито пък съм имал каквито и да било претенции да нося на пиене. Това, разбира се, ми носеше много подигравки и пропуснати купони, на които състудентите ми така и не ме канеха. Подобно развитие на нещата обаче ме устройваше напълно, защото според мен човек трябва да прекарва времето си в учене, щом е решил да постъпи в университет. Всички приказки, представящи висшето училище като място за „социализация” на студентите и създаване на „контакти” ми се струват като извинения, използвани от слабохарактерните, незнаещи какво искат от живота, за да се напиват до безпаметност и да водят безразборен полов живот.

Жив да не бех

Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България, I

Здравейте!

Казвам се Трендафил Загорски и бих искал в поредица студии да споделя с вас впечатленията си от Северозападна България, натрупани по време на тримесечния ми изследователски престой в региона. Как попаднах в този край с твърде лоша слава ли? Много просто, да се еба у главата (извинявам се за нецензурния израз, но ако имате намерение да продължите да четете този... това... тази... нямам представа как да нарека писанието си... трябва да свиквате). Изучавах Етнография в един от най-престижните университети и реших да се дипломирам с работа на тема „Културните релации на Северозападна България и Източна Сърбия в историко-етнографски контекст”. Когато предложих въпросната тема на професора си и му обясних, че възнамерявам да прекарам три месеца в региона, за да мога да приложа към труда си сериозни теренни изследвания, той буквално онемя. И не само това – смени цветовете на лицето си няколко пъти (от мораво, през болнаво жълто-зелено, та чак до мъртвешки бяло). Пет-шест минути по-късно професорът (иначе човек с несъмнен авторитет в научните среди и завидна ерудиция; дотолкова завидна, че дори може да мине за енциклопедична личност – нещо често срещано колкото птицата феникс в забързаното ни съвремие) едва успя да смотолеви:

Северозападният човек и другите I

Жив да не бех, част четвърта (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България) 

Отношението на северозападния човек към останалите може да бъде сравнено с доста сериозна доза правдоподобност с отношението на малките деца към непознатите. Както всички знаем, малчуганите първоначално не се чувстват комфортно в компанията на новопоявили се, което ги кара да се крият зад фустите на майките си, да плачат, да се тръшкат или да бягат. Впоследствие обаче те стават все по-любопитни и дружелюбни, а в някои случаи в крайна сметка се стига и до искрено сприятеляване между хлапето и доводошлия.

Разбира се, далеч съм от мисълта, че homo borealiocidenensis се крие и плаче, когато види непознати. Напротив. Много често се случва хората, попаднали по някаква причина в Северозападна България, или местни, имали неблагоразумието да посетят непознато селище в региона, да се крият и плачат горко. Непредизвиканата агресия, недружелюбността и дори една сравнително мека форма на ксенофобия, така характерни за първоначалното отношение на северозападния човек към непознатите, обаче кореспондират силно с притворената мнителност, характерна за невръстните.

Вестник "Северозападен фронт", брой 3

Пак ше дигат токо, от ЕС напляскАха калъфа Дянков, а он лъже, че родителете у нас са си добре

Годин’ пръва, ден четвръти, брой трети

Тоа път ше остаиме посетителете на „При йейа ви Дзика” да праат к’во знаат и ше муанеме един кратък обзор на най-смотаните и педераски новини от последните къде дваасе и четери часа:

1. Ония изсипани травестити от ЧЕЗ сакат пак да се увеличават цените на токо. К’во да праиш, за разлика от наш’те, чешките пенсионере са уцелили на кой да дадат да работи с париците им, та да им носи по некой лев (у тоа случай крона или още по- точно евро) дивиедент, кък се вика… Они ‘ли са долняги и изтръбушяци като сички енергота, топлофикации и ВиК дружества, сега само мрънкят, та да ви’ат кък ше реагираме. Щели да каат с колко сакат да увеличат токо у краю на февруари. Ние от екипо на „Северозападен фронт” (демек я) ше ви кааме кво ше стане още от сега.

Северозападният човек и неговият роден край II

Жив да не бех III (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)

Реалността

Родният край е от първостепенно значение за всеки северозападен абориген. Разбира се, както за всичко останало, така и относно тази категория, homo borealioccidenensis има собствено мнение, което не съвпада с това на останалата част от човечеството. Преди да вникнем в разбирането на местните обаче, нека се опитаме да дадем поне приблизителен отговор на въпроса „Що е то Северозапад”?
Истината е, че едва ли може да се определят категорично границите на Северозападна България. Както заради културната дифузия, която помага схващания и практики, характерни за homo borealioccidenensis, да се разпространяват извън пределите на традиционното му землище, така и заради това(колкото и да е невъзприемчив),  че той привнася в живота си характерни за съседите си черти. Условно можем да кажем, че на изток Северозападът стига до долното течение на река Искър, на юг до билото на Стара планина, на запад до границата с Република Сърбия, а на север – до река Дунав.

Вестник "Северозападен фронт", брой 2

Откриванье на сесията на Народното събрание у „При йейа ви Дзика”

Годин' пръва, ден втори, брой втори

Откри'а новата сесия на Народното събрание, Жерар Депардийо пиа оцет що нема друго, у Враца се извъди'а големи историци

- Къде одиш като те нема бе, куре фъркати?

Въпросо беше отпра’ен от Дако, сгодно седнАл на ньеговото си место у „При йейа ви Дзика”, къде Олимпи Гръбавия. Вторио тъмън улазаше през врАтата и види се, бая беше се запъхтел.

Северозападният човек и неговият роден край I

Жив дане бех, част втора (Премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)

Пътуването

Няколко седмици след разговора ми с професора натоварих двата си огромни, натъпкани до пръсване куфара на един автобус (на видима възраст между 30 и 40 години) и се качих по калните му стълби, изпълнен (или както биха казали в Северозападна България, закъдето се бях запътил „набъкан като бибе с цифки”) с мечти , планове и въодушевление. Впрочем, много скоро предстоеше всичко това да се промени...
Най-учтиво застанах до шофьора и, поздравявайки, попитах кое е моето място, тъй като служителките на гарата бяха пропуснали да отбележат на билета. Той понамести огромното си туловище на седалката, почеса се замислено по буйната девствена растителност, която се подаваше изпод разкопчаната му чак до огромния корем (на северозападен „тУмбак”, „ме’ур” и т.н.) лекьосана светлосиня риза и ме измери от глава до пети с кръвясал поглед, който ме накара да се усъмня дали не е употребил прекалено много алкохол предишната вечер, за да е в състояние да шофира. После подръпна отривисто от цигарата си, издуха дима право в лицето ми и избоботи:

- Маиняй ми се от главата и сЕди къде заврънеш!

Вестник "Северозападен фронт", брой 1

Тема на брою: Кинопреглед на ловнио туризъм

Година пръва, месец пръви, брой пръви

У Пернишко се изпостре’я’а, Жерар Депардийо оди навам-натам като маанат горски, а португалците немат акъл за пет пари

Коги Вако улете у барчето „При йейа ви Дзика”, познато на сички у селото като „хоремаго”, Дако вече се беше умулузил на юбимата си маса у кюшето и замислено издишаше димо от цигарата си право у големата табела „Пушенето забранено”, къде висеше на стената нади главата му.