БОЛЯРИ В РЕЖИМ НА ГОТОВНОСТ

Археологическите извори твърдят, че по време на Първата българска държава в Плиска, тогавашната столица, имало не само канализационна система, но и бани, пък и дворецът бил топлофициран чрез хитроумна система от тръби, които отвеждали загретия в подземията въздух до покоите на благородниците и на владетеля.

Сега, може и да кажете, че търновлии не живеят в Плиска, но пък аз съвсем спокойно ще ви отвърна, че не е VII век. Нито пък VIII. В XXI не се прави така. Състоянието във Велико Търново е неприемливо и с радост и прискърбие ще ви обясня защо.

Нищо ново на стабилния Отечествен фронт

Напоследък изчетох доста за прословутата смяна на тримата министри от правителството, което малко по димитърпеневски придоби гражданственост като „Борисов три“. Някои доволно потриват ръце, че премиерът най-после започнал да си взема поуки от грешките, с които стана нарицателно за арогантен и некомпетентен пладнешки обирджия. Други напротив, твърдят, че Пожарникарят-слънце бил показал, по-скоро доказал, че не прави никакви компромиси с грешките на приближените си и държи на принципите за ред, законност и стабилност. На трети им е транспенис за всички тези вътрешнозаводски ротации. Нека се опитам да обясня защо съм именно от въпросните трети.

РАЗМИСЛИ ВЪРХУ ДУМИТЕ ЗА МЪРТВИТЕ

Имах един преподавател преди, вече май ще станат, петнайсетина и нагоре години. Обичаше да си пийва и това беше само едно от качествата му, което ни свързваше и извън образователния процес.

Прекарвахме по часове кръчмарски, като неизменно той отказваше да плащам каквото и да било. Това обаче едва ли е важно за идеята, която упорито ровичка из мозъка ми месеци, ако не и години наред.

• „Културната антропология започва и свършва с един артефакт“ – каза ми той веднъж. Не, не беше трезвен, още по-малко пък аз. – „Знаете ли, колега, (никога не губеше забележителното си възпитание) кой е той?“.
• Некрологът – отговорих напосоки, макар и да имах известни предположения  в тази посока.
• Забележително! – възкликна той за най-голяма моя изненада – В балкански контекст точно некрологът е показателен за социалния статус на даден микросоциум. Когато отидете да правите теренно изследване в дадено населено място, квартал, изобщо, в каквато и да било общност, би ви било полезно да разгледате некролозите, преди да слушате думите на живите.
• Живите представят нещата по начина, по който им изнася, за да си придадат правилен ракурс… – главата ми беше точно в онова състояние, в което си достатъчно замаян, за да си освободен от оковите, но не си прекалено замаян, за да загубиш свяст.
• Факт! – съгласи се преподавателят ми, а лицето му се сгърчи в характерния му тик, с който ще го запомня за цял живот, дори и да не ми остане в паметта всичко, което ми е наговорил. Макар и да не вярвам да забравя която и да било негова дума. Както и да е… – Любознателността е проклятие и съвсем скоро ще го осъзнаете, колега, макар и в момента да смятате, че тя ви дава предимства пред останалите. Тя носи повече болка, отколкото полза, макар и да е единственият надбитиен смисъл на живота.
• Ъъъ… – наистина не схващах напълно думите му. Нали от проходилката ни хващаха, за да ни направят по-знаещи и да ни убеждават, че така „ще сполучим“.

–

Както казах, оттогава са минали доста години. Не забравих съвета му, макар и така и да не се превърнах в горд дипломиран културен антрополог. Гледам некролозите. Напоследък още по-внимателно, макар и по лични причини. Не, не се застоявам пред тях като бабичките, но някакъв придобит инстинкт ме кара да им хвърлям поглед. Някои са без възраст на починалия, а мен това ми е най-сериозният лакмус за статуса на микросоциума, та ги отминавам, без много-много да се зазяпвам.

Други обаче казват всичко за човека и роднините му само в няколко думи или символа. „ХХХХХ ХХХХХХ ХХХХХХ на ХХ години от Х. ХХХХХХХХХХХХХХ“. Не, изобщо не твърдя, че идеята на преподавателя ми, чието име ще ви спестя от съображения за конфиденциалност, е меродавна.

Обаче, обикаляйки по десетки хиляди километра на година из милата ни Родина, се убеждавам, че има сериозен резон в думите му. Особено когато седя по кръчми, в очакване да мине времето до поредното представяне на книгите ми.

На некролозите в малките населени места все по-често виждам възрасти под „на попрището жизнено в средата“ по Алигиери, а и по Библията, пък и по изследванията за продължителността на живота през ранното Средновековие. По централните части на големите градове съвсем не е така. Жителите  им доста често достигат достолепна възраст, даже наближават и столетничество.

Знаете ли какво има на една от централните улуци в родния ми град, който, между другото, е областен център? Видях го тогава, когато ви казвам, че ми се наложи да ходя по погребални агенции? Точно четири от тях. Все с доста атрактивни имена. Три игрални зали, с още по-забележителни названия. Две заложни къщи (не помня вече как бяха наречени) и още толкова офиси на фирми за бързи кредити. Плюс няколко магазини за дрехи втора употреба.

Когато си свърших нерадостните задължения, с ускорен ход се заех да търся къде да се открия самотно местенце, за да повърна на спокойствие и да си взема глътка въздух. Завих рязко зад ъгъла и пред мен се изправи витрината на „търкаме талончета“.

„В интересна държава живеем“, помислих си, докато се опитвах да сдържа спазмите на храносмилателния си тракт. Но осъзнах, че не съм прав. Държава, в която хората гледат некролози на убити от безхаберието на здравната система, войната по пътищата, кокошкарската престъпност, политическата класа или недосегаеми изверги с лъскави костюми в автомобили, не е държава. Това е просто парче земя, завещано ни от дедите ни с пот и кръв, за да имаме трамплин към терминалите на летището. И да не се връщаме повече при пройдохите, които смятат, че да режеш лентички означава да си държавник, да пребиваш бабички за два лева те прави мъж, да заглушаваш всяко обективно мнение ти дава сила, да си Темида със силно наклонена везна в ръката е признак на законност, а наличието на „наши хора“ е единствената възможност да си „бизнесмен“.

Но, въпреки всичко, не всички извън „матрицата“ сме склонни да напуснем това парче земя. Въпреки некролозите. Защото е било и по-зле, ще бъде и по-добре, колкото и мазохистично да звучи…

Статията е публикувана в сайта Биволъ.

И нека свободното тъ(р)гуване започне сега!

Не можах да схвана каква е тая цялата драма покрай Търговския регистър. Не можело по електронен път, пък не можело и на гише… И какво пък, та сте се развикали из всички социални мрежи, където все още не сте блокирани?

Вижте, в България пенсионерите не са малка част от населението. Същото важи и за „трайно безработните“, както обикновено наричаме маргиналите, клошпънковете, ДС агентите, децата и внуците им. И в държавната администрация хич не работят малко хора, съгласете се.

ПАЗИТЕЛИ НА СТАБИЛНОСТТА (С УВРЕЖДАНИЯ)

Майка ми имаше две деца. Остана й едно. С увреждане. Ментално. Нито загубата на единия й син, нито това, че другият, собствено аз, не е наред с главата и плюе по всички власти, не е добре, това няма как да го отрека.

Няма как да отрека, че не мога да си затворя очите за това какво се случва с майките, които имат деца с истински увреждания. Моето увреждане си е само гласове в главата ми, несъгласие с институциите, болка от подхода на политиците ни, страх от бездушието на народа…

„Не“ на защитата на конкуренцията!

Она мойта Дулсинея, в частност наричана Гини, й забранила неква си там Комисия по защита на конкуренцеата да си купи един нищо и никакъв енергоразпределител. От тва много ме заболе, щото сега не е у настроение да праиме джиджи-биджи, даже и телефонно. Ние си имаме такава игричка – тя отива у едната стая, а я у другата. После се почва „Ало“, „Набрали сте грешен номер“, „Извинете, съжалявам, приятен ден“, „Не, няма проблем, много мъжествен глас имате, и вашият ден да е приятен!“; „Вие също имате хубав тембър, а и умеете да използвате думите по предназначение…“. Сещате се. Но, за друго ми беше приказката.

Широко затворени очи

Аз не знам КОЙ убива журналисти в България. Нямам представа КОЙ мята върху им лайна, КОЙ ги залива с киселина. Нямам никаква идея и КОЙ ги изнасилва брутално, след което ги убива.

Нямам си и идея КОИ са тия, постъпили с друго човешко същество по подобен брутален начин, могат да спят спокойно. Ако трябва да съм честен, не ме и интересува особено сериозно. Поради простата причина, че не съм Бог. Аз съм просто човек и не мога да приема подобно отношение на едно човешко същество към друг homo sapiens… Никак!

Приказка с тъжно начало и още по-тъжен край

Няма да обяснявам на никого кой е 25-годишният охранител Даниел Тасев и как „загина“ при „нелеп инцидент“. Никакво намерение нямам и да споделям мнението си за обединената патриотка Султанка Петрова. Едва ли е важно за някого, че фирмата, която „ремонтира“ Партийния дом е подхвърляна като горещ картоф от ръцете на един член на семейството ѝ в ръцете на друг, докато се окаже собственост на „бащата на внуците ми“.